ХУМАНИСТИЧНО-КОМУНИКАТИВНИЯТ МОДЕЛ НА ВИРДЖИНИЯ САТИР

През втората половина на XX век психологическата наука и психотерапевтичната практика претърпяват радикална парадигмална промяна. В продължение на десетилетия доминиращите направления — в лицето на класическата психоанализа и ранния бихейвиоризъм - разглеждат човешката психика, нейните разстройства и поведенчески проявления предимно през редукционистка и линейно-причинна призма. Патологията се е концептуализирала или като изолиран вътрепсихичен конфликт, заключен в границите на индивидуалния субект, или като дезадаптивен условен рефлекс, породен от директен механичен стимул на средата. Този индивидуалистичен поглед обаче се оказва безпомощен пред сложността на релационните кризи, хроничните семейни конфликти и емоционалните разстройства, които се пораждат, развиват и поддържат в рамките на най-значимата за човека микросистема - семейството.

Методологическата революция, която преобръща тези остарели разбирания, е внедряването на „Общата теория на системите и принципите на кибернетиката в хуманитарните науки“. Семейството започва да се признава не като механичен сбор от отделни личности, притежаващи автономни характеристики, а като жива, отворена, динамична и саморегулираща се система. В рамките на този системен подход се появяват различни школи, като по-голямата част от ранните фамилни терапевти се увличат по техническите, чисто поведенческите и стратегическите аспекти на кибернетичния контрол, разглеждайки семейството почти като математическа матрица от затворени вериги.